Лошите Самаритяни и Митът за Свободния Пазар

Станимир Бонев
28 ноември, 2008

Преди около година излезе от печат книгата "Лошите Самаритяни: Митът за Свободната Търговия и Тайната История на Капитализма" на Ха-Джун Чанг
(Bad Samaritans: The Myth of Free Trade and the Secret History of Capitalism,
by Ha-Joon Chang, Bloomsbury Press, 2007) . Това е фундаментално изследване на съвременната светована икономика и получените резултати засягат конкретно и ситуацията в България.

Книгата включва злободневните теми на глобализацията. Например, ролята на големите международни компании, държавния протекционизъм, ролята на данъците и спонсорирането, икономическата зрялост на отделните държави, историята и специфическите особености на днешния капитализъм. Подробно е изследван държавният капитализъм и изобщо ролята на държавата в икономическата и финансова динамика. Сегашната световната финансова криза последвана от икономическа рецесия изкарва на преден план ролята на държавата като стабилизиращ фактор. В момента трудно ще се намерят други книги така детайлно и задълбочено изследващи този проблем.

Ха-Джун Чанг е известен икономист преподаващ в Кембридж, който се занимава с проблемите на глобализацията и взаимодействията между богати и бедни държави. Той е лауреат на наградата Гунар Мирдал (Gunnar Myrdal Prize) за книгата му "Ритайки Стълбата" (Kicking Away the Ladder: Development Strategy in Historical Perspective, Anthem Press; 2002) . Чанг също така в 2005 г. разделя престижната икономическа награда "Василий Леонтиев" (2005 Wassily Leontief Prize) за своя принос към изследването "Преосмисляне на Развитието През 21 Век" (Rethinking Development Economics; Anthem Studies in Development and Globalization by Ha-Joon Chang (Editor), Anthem Press; 2003). Ха-Джун Чанг има още две книги [1], [2] проведени в края на резюмето.

Заглавието "Ритайки Стълбата" идва от немския икономист Фридрих Лист. В 1841 г. Лист критикува Британия, защото тя налага на останалия свят свободна търговия след като сама преди това достига висок стандарт при помоща на високи мита, ограничения и субсидии. Фридрих Лист още тогава показва необходимоста от държавна протекция за да се достигне висок икономически стандарт.

Кой са Лошите Самаритяни? Това са преди всичко икономисти от богатите западни държави, а също ръководители на мощни фирми и държавни администратори проповядващи свободен пазар и свободна търговия на бедните държави. Някои от тях може би искрено вярват, че тази рецепта помага на всички. Както показват резултатите обаче, в много случаи свободната търговия води до икономическо заробване и допълнително обедняване. Основния фокус е върху Африка и Латинска Америка, но Азия и Източна Европа също попадат в тази схема.

Третият свят е преминал разни етапи - както на добър растеж, така и на стагнация. По времето на силното следвоенно развитие от 1947 до 1970 година, САЩ бяха като добрите самаритяни и помагаха на слаборазвитите държави, разрешавайки им да субсидират своите икономики. Самите Съединени Щати живееха под знака на "Социалния Договор" от времето на Ф. Д Рузвелт при който всички слоеве на населението имаха възможност да повишават стандарта си. Разликата между бедни и богати стоеше постоянна или растеше бавно.

От средата на 70-те години обаче в западната икономика се наложиха възгледите на неолибералните икономисти, като за тяхното узаконяване се обявиха правителствата на Р. Рейгън в САЩ и М. Тачър в Англия. С помоща на три мощни международни институции - Световната Банка, Международния Валутен Фонд (а после и Световната Търговска Организация) неолиберализма наложи своите практики в Третия Свят. В резултат както Африка, така и Латинска Америка обедняха и изпаднаха в криза, защото техните слаби икономики не можеха да се съревновават успешно със силните икономики и мощните международни банки и компании от западните страни. "Шоковата терапия" наложена на повечето източно-европейски страни, включително на Русия и България в 90те години доведоха и тези страни до икономическа криза и разруха. Автора обяснява много добре защо се получава така. В бокса, например, всички приемат за напълно естествено двамата състезатели да бъдат от една и съща категория. Никой съдия и никоя федерация няма да допуснат да се срещнат на ринга двама души, единия от които е тежка категория, а другия лека. Но тъкмо това проповядват неолибералите за икономическия световен ринг - нека всички държави се състезават и търгуват без ограничения, при равни условия. Като резултат от това неравноправно състезание едрите и богати западни компании побеждават малките национални компании в Третия Свят и се стига до икономическо и финансово заробване.

Как може да се избегне това? Ха-Джун Чанг разглежда интересни и поучителни примери, като започва със своята родина - Южна Корея. След Втората световна война Корея е слаба и бедна държава, изтощена от японската окупация. Тя още повече обеднява от Корейската война. В 1961 г. корейците имат доход от $82 на глава от населението, двойно по-малко дори от Гана по това време ($ 179) . Благодарение на умната национална политика на правителството обаче, сега Корея има мощна икономика и дохода на глава от населението през 2004 бе близо $14,000. Но Корея постига това не чрез свободен пазар и не с помоща на Световната Банка, а точно по обратния начин - чрез високи тарифи за вносни стоки, протекция на корейската промишленост и субсидии. Именно чрез продължителна държавна протекция и субсидии бе създаден и "отгледан от малък" индустриалния гигант Самсунг. Чанг припомня как през 60-те години в Южна Корея дори се е считало за антипатриотично да се пушат вносни цигари - валутата е трябвало да се използва единствено за покупка на оборудване.
Ето и един друг интересен пример. Японската автомобилна компания Тойота съществува още от преди войната. Това е била една малка компания за шевни машини, която дълги години едвам е свързвала двата края. След войната обаче японското правителство започва да я субсидира и поддържа. Бавно, едвам-едвам, Тойота се позасилва и в края на 50-те години продава успешно малки икономични автомобили. Поощрена от първоначалния успех, Тойота решава да опита и на американския пазар. През 1961 в Америка се появява интересна малка кола -"Тойопед". Но никой не я купува, американците предпочитат мощните и вместителни лимузини. Инициативата на Тойота е пълен провал. Опозицията в Япония напада правителството и настоява да се прекратят субсидийте за Тойота. Мнозина смятат, че Япония не е в състояние да произвежда конкуретноспособни коли и че субсидийте са хвърлени на вятъра. (Колко познато звучи това по отношение на някои български производства!)

Но японското правителство упорито продължава да субсидира и защитава компанията. След около 20 години Тойота вече стъпва по-стабилно на американския пазар. А в момента това е най-мощната и динамична автомобилна компания в света. Ако Япония се бе придържала към неолибералните възгледи за свободна конкуренция, ако не беше помогнала на Тойота и беше допуснала американските коли на японския пазар, днес Тойота нямаше да съществува.

Но може би горните примери са изключения, и може би Японий и Корея са частни случаи?
Подобни примери в световната практика има десетки. Рожби на силна национална протекция са както немската компания Сименс, така и финландската Нокия, и шведската Ериксон. Както автора убедително показва, самите Англия и САЩ са използвали протекционизъм дълги години докато достигнат необходимото индустриално ниво.

Протекционизмът в Англия датира още от времето на Хенри VII и Хенри VIII. Тогава Англия произвежда и изнася вълна, която се преработва в Европа. Постепенно английското правителство ограничава износа на сурова продукция и ограничава вноса на готово платно за да предизвика развитието на местна преработвателна промишленост. Английският протекционизъм достига апогея си през 18 век по времето на Роберт Уолпол (министър председател 1721-1742). Уолпол сериозно ограничава вноса на готови стоки с цел да стимулира английската промишленост и постига успех. Чак в началото на 19 век, когато английската промишленост достига разцвет, идеите на Адам Смит за свободна търговия започват да се прилагат на практика. Тогава обаче британската корона настоява останалите страни, особено новите колонии в Америка да премахнат вносните мита за английските стоки. Британия убеждава американците, че те нямат нужда от тежка промишленост. Отначало американските колоний се съгласяват, но после Алексадър Хамилтон вижда необходимостта да се създаде местна промишленост в Америка чрез протекционизъм.

Малко е известно, че Абрахам Линколн е най-големият американски протекционист. Използвайки като повод гражданската война в средата на 19 век, Линколн повишава вносните мита до 40-50% и те стоят на това ниво до Първата световна война. По време на войната тарифите спадат до около 25% , но след 1921 г. тарифите скачат отново до предвоенно ниво. Именно този протекционизъм дава възможност да се развие мощната американска икономика.

Подобна протекционистка политика е била прилагана от всички богати днес държави в различни периоди от тяхното развитие. Именно затова те имат сега мощна национална промишленост. Особенно показателен е примерът със следвоенните икономики на Япония и Корея. Ако се бяха ръководели от теорията за свободна търговия на Адам Смит и ако не бяха субсидирали своите производства (в противоречие с Давид Рикардо), днес нямаше да има компании като Тойота, Мицубиши, Панасоник, Сони, Самсунг, Хюнде (Хундай) и много други.

Всички развити днешни държави са имали период на силен протекционизъм, когато националните интереси са взимали надмощие над икономическите теории. По простата причина, че тези икономически теории се отнасят преди всичко за равноправни партньори и оказват обратен ефект при неравноправни партньори.

Така наред с примерите за успешни икономики като тези на САЩ, Япония, Корея, Германия, Сингапур, има и много примери на обедняване, на икономически колапс, когато под външно влияние (от Световната Банка или Международния Валутен Фонд) митата се намаляват, търговията се либерализира и националните икономики биват прегазени от по-силните международни гиганти. Много характерен е примерът на Аржентина през 90-те години на изминалия век.

Трета глава на книгата започва нетривиално.
"Аз имам шест-годишен син"-пише авторът - "Може би трябва да го накарам да остави училище и да тръгне на работа? Много шест-годишни деца в света работят и се съревновават на трудовата борса."
В такъв случай, обяснява автора, той ще придобие ценни трудови навици, конкуренцията на трудовия пазар ще го закали. Може да стане опитен ваксаджия или уличен търговец. С течение на времето дори може да си спести малко пари. Но за съжаление, по този начин никога няма да стане неврохирург или ядрен физик.
Всеки цивилизован човек с нормални доходи никога няма да прати невръстното си дете на трудовата борса за да се кали в конкуренцията, но именно това предлагат лошите самаритяни за развиващите се държави. Те обясняват, че така е по-добре за самите по-бедни държави. Вместо скъпи инвестиции в технология и образование, тези държави могат да използват евтината си работна сила за производството на прости но необходими неща - суровини, памук, кафе. Това изисква неолибералната икономическа теория базираща се на Давид Рикардо. Всяка държава трябва да произвежда това, за което има квалификация и за което са нужни минимални капиталовложения. Германия е по-добре да произвежда автомобили вместо кафе, а една държава като Индонезия, например, няма нужда да произвежда автомобили или самолети, а подобре да се специализира в производство на рогозки и килими. (За България, разбира се, остава туризма.)

Звучи логично! Но тази логика е само на повърхноста.
Индонезия спокойно може да произвежда автомобили ако поиска, но за това е нужно да тръгне против свободния пазар, докато нейното автомобилно производство укрепне. (Точно както стана с Корея и Япония). След като Тойота и Хюнде "порастнаха", те можаха успешно да излязат на арената на международното съревнование.

Един ефективен начин да се "отгледат" силни национални фирми и производства е чрез пряко държавно спонсориране, или чрез държавни компании. Това пак противоречи на неолиберализма, но много примери доказват правилността на този подход.

Може би най-красноречивите примери са Тайван и Китай. Малко иконимисти осъзнават, че фантастичния икономически растеж на Китай наподобява един уголемен модел на Тайван. Официалната икономическа идеология на Тайван се базира на "Трите народни принципа" разработени от Сун-Ят Сен, основателя на тяхната Националистическа партия (Гоминдан). Според тези принципи, основните индустрии трябва да се управляват от държавата. По време на тайванския икономически бум, около 16% от промишлеността му бе държавна, а освен това държавата участваше по един или друг начин в повечето производства. Така Тайван функционираше като една голяма държава-фирма. През 90-те години на миналия век там намериха за целесъобразно да приватизират една част от държавните предприятия, но чак след като тези предприятия си бяха извоювали собствена територия на международния пазар.
Ето и други примери: Една перфектна авиокомпания с най-висок рейтинг в света са Сингапурските авиолинии (Singapore Airlines). Това е държавна фирма (57% от нея принадлежат на сингапурското министерство на финансите). За разлика от повечето големи световни авиокомпании тя никога не е имала загуба през 35-те години откак съществува.

Както отбелязва авторът, мнозина ще се изненадат да узнаят, че едни от най-големите и успешни френски фирми са бивши държавни предприятия. Такива са например Рено (Renault)), Алкател, Томсън (Thomson) и Рон-Пулен (Rhone-Poulenc).

Да погледнем и на един друг континент. Бразилия през последните години се развива много добре. След като пострада в кризата през 90-те години, Бразилия обърна гръб на Световната банка, мобилизира се и започна да поддържа редица национални производства. Противно на неолибералната теория, Бразилия реши да създаде и спонсорира собствени високотехнологични производства. Днес бразилската държавна нефтена компания Петробраз (Petrobras) е модерна и динамична фирма от най-висок световен клас. Друга бразилска фирма - Ембрайер (Embraer) е вече най-голямата световна компания за производство на регионални пътнически самолети и трета по големина в света (след Ербус и Боинг) самолетостроителна компания. По време на възмъжаването си Ембраер беше държавна компания.

Списъкът на успешни държавни или бивши държавни компании е много голям и продължава да расте с усилването на редица китайски, индийски, латиноамерикански и руски фирми.

Тези красноречиви примери доказват, че неолибералната икономическа теория не е универсална теория и нейната област на приложение е тясно определена. Отнесена към все още развиващите се държави тя може да бъде вредна. Една такава държава ако иска да се развива успешно, трябва грижливо да "отгледа" собствени национални производства както хората отглеждат децата си докато се образоват и възмъжеят. И чак след това да ги пускат на арената на свободната търговия.

Авторът детайлно обсъжда кога и как едно държавно предприятие може и следва да се приватизира. Трябва да се приватизират предимно успешни и доходни предприятия, които са си извоювали място (или поне ниша) в международния пазар. Приватизацията не трябва да води до затваряне на компанията, защото се оставят на улицата ценни квалифицирани кадри, които са национално богатство. С компаниите трябва да се постъпва както с децата в семейството - когато пораснат и добият образование и квалификация, те могат да станат самостоятелни. Но и тогава държавата (семейството) трябва да ги наблюдава и да им помага ако има нужда.
Не трябва да се приватизира чрез бърза разпродажба, защото това подбива цената. Трябва внимателно да се подбират надеждни купувачи. Даже и приватизирана, една фирма е част от държавата, представя държавата на международната арена, поддържа репутацията и (или я подбива). Освен това работниците там са поданици на държавата и тя не може да бъде безразлична към тях..

Ха-Джун Чанг прави няколко интересни забележки за това как държавните фирми се отразяват в медиите. Под натиска на неолибералната икономическа парадигма, медиите са приучени да гледат на държавните предприятия като на мудни и слабодоходни структури. В същото време частните компании се считат за печеливши и динамични. Но това не винаги е така. Някои частни компании (например банки) не винаги са успешни. Много частни интернетни компании през 90-те години бяха губещи и причиниха срив на борсите. Кризата с недвижимите имоти започнала през 2006 и все още усилваща се бе причинена главно от големи частни инвестиционни банки с твърде авантюристична практика.

Книгата завършва с еднa много интересна глава: “Мързеливи ли са японците и немците?” Странен въпрос. От половин век светът е свидетел на динамичен растеж в Япония и Германия. Техните икономики са съответно на второ и трето място в света. И двете държави се радват на високопрофесионална и дисциплинирана работна сила.

Използвайки исторически данни обаче, авторът показва че в миналото не винаги е било така. До средата на 19 век, например, Германия се е считала за сравнително бедна и мудна държава. От гледна точка на Англия и Франция това действително е било така. Подобна е ситуацията и в Япония. Но нещата се променят. Постепенно и методично в тези две държави се развива мощна индустрия и се създава специфична работна култура, където отлично свършената работа се счита за чест и достоинство. С този пример (а има и много други) авторът иска да покаже, че динамичен растеж е възможен за всяка нация. Достатъчно е да се постави въпроса както трябва. Също така авторът доказва, че при подобни стратегически развития ролята на държавата е решаваща. Особено когато трябва да се извърши сериозна преориентация.

Като цяло книгата е много интересна и нетривиална, предлага на читателя редица исторически и съвременни примери. Авторът е както добър и увлекателен разказвач, така и восокопрофесионален икономист. Днес виждаме как в Америка, Европа, по целия свят държавата се намесва в кризата и дори национализира банки и предприятия за да ги спаси. Тази ситуация прави книгата на Чанг едно много полезно ръководство за действие.